Инфо Бизнес

“МОЧУРИЩА” – първата част от новата семейна сага на Филипа Грегъри

Англия, 1648. Опасно време за една жена да бъде различна...


В тези времена започва “МОЧУРИЩА” – първата част от новата семейна сага на кралицата на историческия роман Филипа Грегъри.


Възможно ли е да вплетеш разказа за една много лична история в мащабното платно на истинските събития от епохата? Да. Ако носиш името Филипа Грегъри. Англия е в хватката на кървава гражданска война между владетел, изменил на думата си, и разбунтувал се парламент. Войната стига до всяко кътче на кралството, дори до далечните, заливани от приливите, мочурливи земи по южното крайбрежие.
В нощта срещу Еньовден на 1648 година Алинор, последната от поколения знахарки, пленница на бедността и суеверието, чака под пълната луна в гробището призрака на своя жесток съпруг, за да се убеди, че е завинаги свободна от него. Вместо това среща Джеймс, млад беглец, верен на краля и му показва тайните пътища през опасните мочурища, без да знае, че така въвежда в живота си любовта – и нещастието. И техните съдби ще се преплетат по неподозиран начин, променящи представите за справедливост, но и животите им, в реалност, където репутацията е всичко.


Във време на суеверия, кръвопролития и безмилостни преследвания Алинор трябва да оцелява извън тежки подозрения – като красива жена без съпруг, лечителка и познавачка на билки. Съвсем малко е необходимо жителите на селото, тласкани от завист и страх, да се обърнат срещу нея. Повторяемостта на ежедневните действия ще се слее плавно със студенината на политическите обстоятелства, за да превърне обикновената героиня в необикновена.
Сурови земи, атмосфера на противоборства и лични избори, смели жени и предани на каузата си мъже очакват своите читатели. Какво ще се случи там, където е „нито море, нито бряг“ с една жена, белязана от стигмата „нито съпруга, нито вдовица“? Отговорът ще бъде незабравим, красив и крайно смел.

Автор: Жени Живкова, Издателство "Еднорог", https://ednorog.com/

................................................................................
Джеймс потропа на вратата на гостната стая в колежа на Дуе и събра смелост, когато чу как гласът на майка му извика: „Entrez!“, а после тя се поправи:
– Влез! Влизай!
Той влезе, а майка му се извърна от прозореца, гледащ към пазарния площад навън, и забърза към него с разперени ръце.
– Синко! – възкликна тя топло. – Синко!
Джеймс коленичи за благословията ѝ и почувства дланта ѝ върху главата си, а после се изправи и я целуна по двете бузи. Тя ухаеше на парфюм и чиста коприна. Баща му стана от стола си до масата, където прелистваше страниците на украсен с цветни илюстрации ръкопис, а Джеймс коленичи и пред него. Тримата стояха и местеха погледи един към друг, сякаш им бе трудно да повярват, че отново са заедно.
– Разбрах, че си бил у дома? – попита кратко баща му, обхващайки с проницателния си поглед безрадостния вид на сина си: от бледото лице до сандалите.
– Да – потвърди Джеймс. По навик хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратата е затворена. – В Англия… не… не в собствения ни дом.
– Чух, че имало проблеми.
Младият мъж кимна, а баща му се разположи начело на тъмната дървена маса за хранене и направи знак на сина си да седне. Майката на Джеймс зае мястото си в долния край на масата. Джеймс си помисли, че от две години не бяха заемали местата си на голямата маса в собствения си дом: две години, през които преживяваха с каквито наеми успеят да съберат от английския си имот, две години, през които живееха с оскъдните подаяния на кралски дворове, две години на изгнание от дома им.
– Откъде научи? – попита Джеймс. – Защото всъщност никой не биваше да научава нищо.
– Тази проклета страна – оплака се уморено майка му. – Всеки знае всичко. Нищо не остава в тайна, никой не е дискретен. Всеки клюкарства и си измисля какво ли не.
– Това ме поставя в опасност – изтъкна Джеймс. – Както и всички останали, които отиват в Англия да служат на вярата или на краля. Нима хората не си дават сметка за това? Това поставя в опасност и нашата кауза. Нима не разбират, че трябва да служат тайно? Да пазят мълчание?
– Беше ли в опасност, chéri* ? – попита майка му.
– Да – каза Джеймс без заобикалки. – Естествено. Всеки ден.
Майка му побеля като платно.
– Но си невредим?
Тя положи бялата си ръка върху неговата и огледа лицето му, сякаш можеше да види някоя скрита смъртоносна рана.
– Видя ли негово величество? – попита го баща му. – Позволено ли ти е да кажеш?
– Да, видях го. Бях подготвил бягството му, както сигурно знаете: след като дворът на кралицата знае, предполагам, че и цял Париж знае. Но той не дойде. Не пожела да дойде.
– Отказал е да бъде спасен? – попита баща му стъписано.
– Клюкарите не ви ли съобщиха?
– Чух единствено, че работата се провалила. Съжалявам. Мислех, че…
– Че аз съм се провалил? – вметна горчиво Джеймс. – Не. Правдивостта изисква да се каже, че подготвяното от мен спасяване се провали. Но причината беше там, че той не пожела да излезе през отворената врата и да отиде до лодката, която бях уредил да го чака, при мъжете, които рискуваха живота си, за да го пазят.
– Безопасно ли щеше да бъде?
– Разбира се, че беше възможно най-безопасно! Никога не бих го въвлякъл в опасност – заяви гневно Джеймс. – Бях уредил всичко, но той не пожела да дойде. Смяташе, че може да надхитри парламента. Да ги насъска срещу армията. Да ги заплаши с ирландците или с нашествие от Франция.
Баща му махна бързо с ръка:
– Няма да има нашествие от Франция. Няма пари, а Бог е свидетел…
Джеймс погледна баща си.
– Бог е свидетел…? – попита той.
Сега по-възрастният мъж хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е плътно затворена.
– Няма кой да го поведе – каза тихо. – В двора на кралицата няма здрав разум, а в двора на принца – дисциплина. Няма човек, на когото бихте поверили дори кокер шпаньол, а какво остава пък за армия. Двор на фаворити, на коварство и непрестанни клюки, безпричинни свади и скандали. Добри мъже прахосват последните останки от състоянията си за отчаяни планове. Хора мечтаят за някакво бъдеще и се кълнат, че ще си отмъстят. Няма нищо надеждно. Няма на кого да разчиташ. Обещават се възнаграждения, раздават се подкупи – отвратително е.
Майката на Джеймс стана от масата и погледна отново през прозореца, сякаш пазарното площадче в провинциалното градче имаше с какво да я заинтересува.
– Не говори така – промълви тя. – Не и когато Джеймс рискува живота си.
– Избягал ли е? – обърна се много тихо Джеймс към баща си. – Научих, че щял да тръгне на кон, че го чакал кораб. В безопасност ли е?
Баща му поклати глава.
– Не стана. Заговорът беше разкрит.
– Това едва ли е изненадващо – отбеляза Джеймс горчиво.
Майка му се извърна от прозореца.
– Не ставай язвителен – каза тя тихо. – Не допускай тези времена да те покварят.
– Вече ме поквариха – призна Джеймс. – Изгубих вярата си. Изгубих вяра в каузата, а също и вярата си в Бог. Но предполагам, че вие знаете това? Предполагам, че доктор Шон ви е повикал? И затова сте тук?
Баща му беше твърде честен, за да лъже единствения си син.
– Повикаха ни веднага щом пристигна – призна той. – Казаха, че си много паднал духом. Вярата ти в краля и Бог ли те тревожи? Или има замесена и жена?
Джеймс се поколеба, а майка му дойде до масата и опря бялата си ръка върху нея: бялата дантела на маншета ѝ се отразяваше в повърхността на полираното дърво.
– Можеш да говориш пред мен – увери го тя. – Напълно сигурна съм, че през последните няколко години съм чувала и по-лоши неща. Ние вече от толкова време сме един окаян кралски двор в изгнание, с морал на оборски котки, че съм чувала всичко.
– Искаш да кажеш, че си покварена? – попита я Джеймс с крива усмивка.
– Закоравяла съм – призна тя. – Не можеш да ми съобщиш нищо ново.
– Има една жена – призна той. – Тя е работеща жена, не е дама, но е много красива и много смела, и много… – опита се да измисли описание, което щеше да обрисува правдиво Алинор. – Интересна – каза накрая. – Интересна е. Билкарка е, но е доста необразована. Обикновена и неука жена е, но има собствено мнение, собствени мисли. Живее… – млъкна, без да довърши, казвайки си, че не може да опише коптора край Фауълмайър и къщата при сала, и брата в армията на Кромуел. – Живее много простичко – каза, избягвайки да описва бедността ѝ. – Но спаси живота ми в нощта, когато ме срещна за пръв път, и ме скри.